Прашни пътища

“Аз съм БУРНЕША: Последните клетвени девици на Албания” (ПЪТЕПИС)

Албания е една от най-интересните страни, които съм посещавала. Страна на контрастите, любопитно преплитаща минало и настояще.

Когато фотожурналистът Емил Данаилов ми разказа, че в Албания съществуват жени, които изглеждат като мъже и живеят като такива. Наричат ги бурнеши. Не бях чувала тази дума. Първосигнално бях впечатлена от външния им вид и започнах да се питам защо на тези жени им харесва да изглеждат по този начин, какво ги е накарало да изберат да изглеждат така. Всъщност по-важен се оказа вторият въпрос. Не беше важно дали има харесва или не мъжката им визия, а защо са я избрали.

Разгледах много снимки на фотографи от цял свят, които са се срещали с тях и наистина не откривах нищо женско в образите, които те бяха уловили. 

Останах изненада, обаче от усещането за жена, което оставиха в мен след срещите ми с 3 от тях. Грубите широки дрехи, къси прически и дълбоки гънки по лицата не можеха да скрият женската им същност. 

Първи впечатления от Албания

Преди да разкажа за срещите си с 3 от последните бурнеши (клетвени девици) на Албания, ще разкажа няколко от първите си впечатления за тази страна.

Пътуването беше дълго. 8 часа през няколко граници с кола. Част от пътя  прегръщаше от едната си страна Охридското езеро. Водите му блестяха зад тесен път със завои. В повечето населени места около границата на Северна Македония с Албания човек може да се обърка в коя от двете държави се намира. По покривите на голяма част от къщите се развява албанският флаг. Навлизайки в Албания пейзажът не се сменя значително. Нашата първа спирка – Тирана. 

Изпитах леко разочарование от албанската столица. Над повечето от историческите сгради висеше сянката на някоя многоетажна лъскава постройка. Но блясъкът на новото не беше особено привлекателен. Единтсвеният цвят на града, като че ли идваше от огромните пазари, на които човек може да намери буквално всичко.

Kакво ме изненада?

– В Тирана преобладават малки семейни хотели без удобна възможност за паркинг. В Албания човек може да плати всичко и с евро, въпреки, че основаната валута е динари и страната не е част от ЕС. Останах изненадана, обаче от методите за разплащане. На повечето места не дават касови бележки, някои от тях не предлагат и пос терминал. Разписват ръчно поръчките, а фактурите изработват сами на обикновен word-документ. Смятат разликата във валутните курсове “х2”. Странно за 21-век. Или пък не чак толова странно…

– Да шофираш из улиците на Албания може да се окаже истинско предизвикателство. Албанците се движат в свой собствен ритъм, очевидно и свои собствени правила за движение. Човек трябва да има едно на ум, когато управлява автомобил в Тирана, защото изненадите дебнат отвсякъде. 🙂 В столицата има квартали, които са буквално без улици, а най-големият парадокс е, че на фона на ужасната градска инфраструктура, пътищата, които се вият в по-високите планински части на Северна Албания са чудесни.

– Няма особено много забележителности.

– Има много католици.

Въпреки това думата, с която бих описала албанците е “гостоприемство”. Знаят как да те обгрижат, така, че да се почувстваш добре дошъл. Щом се престраших да опитах за първи път и ракия… :)))

Историята на последните клетвени девици на Албания разказахме с Добромир Иванов за поредицата “bTV: Репортерите”:

Патриархалните времена в Северна Албания раждат феномен – замяна на мъжа начело на семейството с жена. Това са мъжки времена, в които жената се грижи само за бита и отглеждането на децата. Но, заключени в тези социални роли, се появяват девойки, готови да изоставят женската си идентичност и да тръгнат по пътя на честта. Те искат да бъдат уважавани жени със силата на мъж, но не за себе си, а за другите. Отказват се от брак и сексуални отношения. Избират да живеят като мъже. Падането на режима отваря страната към модерния свят, но нито комунизма, нито зараждащата се демокрация не успяват да променят вековните традиции в по-откъснатите планински райони на Албания. В Прокълнатите планини, на Север, днес живеят мъжки живот последните клетвени девици в Европа.

Диана Ракипи - Лали

Какво е да си бурнеша според Диана Ракипи?

“За да станеш бурнеша, трябва да отдадеш живота си на семейството и обществото. Да си честен и откровен
във всяка една ситуация. Да бъдеш чистоплътен. Да бъдеш чист, неопетнен.

Бурнеша – не лъже, не мами хората, не излиза от правия път, има силен
характер.

Да станеш уважавана жена, която има силата на мъж и според това, което казва
Канун – трябва да забравиш за всичко свързано с телесните желания. Завинаги.

Това, което днешните жени трябва да научат от бурнешите е да стъпват здраво на земята и да разчитат на себе си.

Да вдигнат глава, да имат силен дух, за да се издигнат до мъжа.”

 

Първата среща с бурнеша беше тази с Диана Ракипи. Очакваше ни в малко, типично албанско мъжко кафене. Валеше дъжд. Познах я отдалеч. Хвърляше хитро поглед през прозорците на кафенето, докато издишваше дима от една цигара. Човек не би могъл да я сбърка. Беше облечена в груби, мъжки дрехи и носеше шапка. Имаше голям пръстен на ръката. Усмивката й, обаче издаваше женската й идентичност. Не можеше да я скрие.

Веднага я усетих – бунтар, с остър, нетърпелив нрав, но добро сърце. Влизайки в това кафене човек можеше да разбере много за живота й. До една от стените беше подпряно старото й колело. По стените висяха нейни картини и снимки. Рисуването беше станало нейното спасение, след като през 2019 г. по време на голямото земетресение в Албания тя остава без дом. Сега живееше в малка стая под наем над кафенето. Но душата й беше останала под развалините на стария й местенце. Разказа ни малко за него – любимото й място било малко кътче на терасата, където рисувала с миди и пясък.

Първоначално Диана беше дала съгласие за 1 час, в който да разговаряме с нея и да я снимаме, но по време на предварителния разговор някак взаимно се приехме и харесахме. В последствие този един час се превърна в цял ден.

 

Първото място, на което ни отведе беше бръснарницата. Повече от 20 години тя посещава един и същи бръснар. Когато за първи път отрязала дългите си коси, това поставило окончателно началото на това да бъде и да се приема като бурнеша. Хората започнали да се обръщат към нея с “Господине!”. В малката бръснарница научих и първата дума на албански език – “лали”. Това е нещо като “батко” – много мило обръщение, което се използва към най-близките. “Лали” е прякорът на Диана. Така я наричат децата, с които тя общува. Тя разказваше за тези деца с толкова сладост в думите и усмивка в очите, че човек веднага може да долови болката й от това, че тя няма свои деца.

Макар, че срещата ни с нея беше в Дурас, Диана беше израстнала в планински район. Първите години от нейния живот преминават в Тропоя, а когато семейството й се мести в Дурас, животът й се променя коренно. Разликата в начина на живот по онова време в планинските райони на Албания и в градовете е огромна. Самата тя разказва, че дълго време отказва да посещава училище, защото й е трудно да свикне сред градските деца. В района, от който идва, семействата са многодетени и бедни.

 

Диана приема да се нарича бурнеша, заради смисъла, който носи думата. На албански език, бурнеша идва от “бур” – мъж. Означава буквално мъжко момиче или жена, която има силата на мъж. Докато провеждахме интервюто Диана използваше често думата “сила”. Тя искаше да бъде възприемана като такава, като силна. Опитвах се разгадая какъв точно смисъл влагат хората в албания в тази дума. Освен “сила”, Диана говореше за “чест” и “свобода”. Може би това са трите думи, които обясняват какво точно е това да бъдеш бурнеша. Да поставиш личните желания зад нуждите на семейството. Да отстояваш равни права за себе си и за семейството си в обществото. Да бъдеш свободен. 

В наши дни няма нужда от това да бъдеш бурнеша, дори в албанското общество, което не е все още толкова либерално към жените. Диана беше превърнала от части идеята и спомена за трудните житейски години в бизнес. Всички знаят името й в Дурас. Човек лесно може да я намери. Тя самата се чувства като посланик на този културен феномен. Обича да застава пред камера и да говори. Когато човек й задава въпроси, лесно може да я обиди. Не успях да убедя себе си на 100%, че й харесва да бъде мъж. Не успях да разбера напълно избора й. Но в наши дни посланието, зад което тя застава като посланик на албанските бурнеши – жените да не се страхуват, да бъдат горди със същността си, да се борят, да бъдат свободни, да бъдат винаги там, където семейството и обществото има нужда от тях, но и да не забравят себе си.

 

Бедри Гостурани

Какво е да си бурнеша според Бедри Гостурани?

“От бурнешите – това, което днешните жени, а и мъжете могат да вземат като
пример е да бъдат истински. Да бъдат отговорни. Да бъдат честни. За да не тласкаме
младите поколения към грешни избори. Виждам различни отношения между мъже и жени. Двойки, които се унищожават един друг.

Честност, достойнство – това са красиви думи, които не можеш да опишеш. За
ментова са най-хубавите думи.”

За да стигнем до селото, в което живееше Бедри, пътувахме около 4 часа на Север от Тирана. Пътища с невероятно красиви планински гледки. Тук-там в гънките на планината са виждаха селца, местни пастири и стадата им. Отивахме към Бедри без да сме сигурни, че тя ще се съгласи да говори. Лесното вече беше минало. Срещнахме се с нея в кафенето на стар хотел. В него имаше две отделни помещения – едното, в което видях, че стоят само мъже. Там ни чакаше и Бедри. Беше точно такава, каквато я бях виждала на снимки. Лъхаше на самота от нея. Бариерата в езика донякъде улесняваше да не направим грешка, когато се обръщаме към нея. Използвам “нея”, защото това е моето лично възприятие за Бедри. Никой в Албани, обаче не се обръщаше в мъжки род към нея. Бедри беше шофьор, а в Косово, където често пътувала поради работата си я наричат Шабан. Децата на починалия й брат, за които тя се грижеше я наричат “чичо”. Срамуваше се да бъде снимана сред хора. Не искаше да ни заведе и в дома й, защото тази тема не се обсъжда вкъщи. Трябваше да потърсим друго място. Ванът, който тя шофираше се беше счупил, затова взехме малка кола ” на заем” от нейн близък приятел и тръгнахме към една от най-красивите месности в Албания, в близост до парк Шкодра. 

Историята на Бедри не е по-различна от тази на Диана. Тя се ражда в многодетно семейство. Губи близките си. Налага й се да застане на чело на семейството. Никога не е извършвала домакинска дейност. Никога не е имала типичните за жена интереси. Това, което, обаче разбрах от Бедри е, че това е нейн личен избор. Изисква се смелост, устойчивост, сила, за да отстояваш изборите, които правиш в живота. Мисля, че така пред мен се разкри още един пласт от това какво означава да си бурнеша. Означава да държиш на думата си, да бъдеш отговорен за действията си.

Дранде Додай

Какво е да си бурнеша според Дранде Додай?

“Какво е да си бурнеша? Описвам това най-добре с думата “беса”. Бурнеша
означава справедливост. Думата ти да е равна с действията ти. Държавата има правна система. И ние като мъже имаме такава – да си честен. Да можеш да говориш и с добрите, и с лошите хора. Да ги поставяш на мястото, което заслужават. Да сиотговорен за действията си.

Направих избора си, защото така го почувствах и заради условията, в които
живях. Дадох обет към себе си и се помолих Бог да ми е на помощ да го следвам докрай.

Не е просто да не се омъжиш, да не правиш секс, да не се влюбиш. Да си мъж и
да се държиш като мъж е да си човек на честта.

Във времената, в които живеем днес и двата пола са сякаш извън контрол – и
мъжете, и жените. И едните, и другите са пред разпад. Имаме нужда от очовечването на човека.”

Нашият фиксър ни запозна с албанско семейство, което познава Дранде. Те ни съпроводиха до дома й и ни запознаха с нея. Знаех, че нейната история е въздействаща, защото хората, които са загубили част от тялото си притежават изключителна сила и в същото време смирение. Така си я представях Дранде, същата я открих. Докато Добри и Ник закараха обратно в града това семейство аз имах няколко минути само аз и Дранде. Тя не говори английски, аз не говоря албански. Някак си успяхме да се разберем. Попита ме дали искам кафе и ме прикани в кухнята й, за да си го направя сама. Там ме очакваше малко газово котлонче. Дранде видя, че не се справям с него и сама го запали и ми приготви кафе. Тя, която нямаше две ръце и аз, която си имах всичко. Все още не съм сигурна как се почувствах в този момент. Все още се чудя тя как се е почувствала. Когато се върнаха Добри и Ник обяснихме на Дранде, че искаме тя да ни покаже всичко, на което е способна да прави сама. Разбира се, с годините тя се беше научила на всичко. Свиваше сама цигарите си. Сама запалваше огънчето. И пушеше… Сама ходеше до магазина, за да пазарува. Кадрите, на които плача и до днес всеки път, когато ги видя са тези, в които Дранде измива лицето си и сресва косата си. Удивителна е вътрешната човешка сила и желание за живот.Интервюто с нея беше много откровено. 

 

Всъщност най-тъжния момент беше в края на снимачния ден. Обядвахме в едно малко ресторантче с градина. Дранде не беше сядала с хора на обществено място с години. С времето беше спряла да се чува с приятелите си. Самотата истински беше превзела живота й, до толкова, че самата тя сподели как има момент в живота ти, когато спираш да чувстваш мъж ли си, жена ли си – ти си просто обикновено човешко същество. Този обяд се случи след като прекарахме около 30-тина минути за малко кадри на плажа. Оказа се, че това е било най-хубавият момент от деня за Дранде. Тя живее на не пове§е от 4 км от плажа, но не беше стъпвала там с години. В края на обяда помоли да й изпратим снимки от плажната ивица – защото най-вероятно няма да види морето повече.

 

2 Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *