2021 г., четвъртък, 16-ти септември
Слънцето колебливо намигаше през облаците. До село Доня Локошница ни очакваше около 3ч. път – от София, през Ниш. Пътуването беше чудесно – с топло кафе, хубава музика и приятни разговори с оператора Добромир Иванов. Типично за мен, притесненията вече ме бяха връхлетели: Как ще се справя с езиковата бариера? Ще намерим ли достатъчно силна история? Дали селото ще изглежда така, както го видях в снимките на Иво? Ще ни приемат ли добре сръбските ни съседи?
Когато пристигнахме останах малко изненадана – от около 200 къщи, не повече от 50 бяха окичени с нанизите от чушки. Не беше така червено, както си го представях. Дали не бяхме пристигнали прекалено рано? Не, всъщност бяхме точно на време. Селото се готвеше на следващия ден да празнува своя традиционен “Фестивал на чушките”.
Хората в селото бяха свикнали да бъдат снимани – предимно от фотографи. За първи път български телевизионен екип, обаче беше в Доня Локошница.
Имахме трудности с българо-сръбския език, на който се опитвахме да общуваме. Това беше основно предизвикателство за мен, за да направя добри и смислени интервюта. Всички бяха много дружелюбни. Отваряха широко вратите на домовете си. Усмихваха се. Опитваха се да ни покажат всичко и да ни помогнат. Въпреки това, равносметката ми за интервютата е, че не се получиха. Но пък прекрарахме два чудесни дни, а операторът Добромир Иванов се погрижи да направи вълнуващи кадри, които разказват историята на селото и без думи.