Прашни пътища

Село Мандрица – албанското село в България

За Мандрица бях чувала от много места. Знаех, че няма да сме първите, които ще покажем и разкажем историята му. Бях изгледала много хубави материали и дори бях тръгнала с малко страх – ще успеем ли да покажем мястото по нов начин, през нов поглед. И героите бяха почти едни и същи. Реших да се доверя на вътрешния ми глас, който ме буташе натам. Припомних си за едни народни думи: “Различните очи – различно виждат.”

Във всяко едно село се впечатлявам от архитектурата на къщите. И тук първото нещо, което виждаш и запомняш е именно това. А мисля, че не на всяка цена трябва да се търси скритото, потайното. Понякога всичко, което ни е необходимо е точно пред очите ни. А и може би голяма част от това твърдение е в известна степен в същината на един репортаж – да опишеш точно какво виждаш, какво чуваш и какво усещаш – пред теб, около теб.

Историята на селото, създадено от 3-ма братя албански преселници, идващи от Гърция, вече я знаех, но бях любопитна как звучи автентично запазеният и до днес от местните архаичен албански език. Исках да усетя нравите на хора, носещи такъв етнос.

 

Срещнах баба Султана – медийното лице на селото. Но тя не говори с заучени фрази. Не разказва едни и същи истории. Слънчев и топъл човек, който ни потопи в личните си спомени.

 

 

Снимка: Евгений Милов

Мислех си дали е така лесно да пуснеш в дома си непознати, да отвориш живота си за тях. Ако аз бях на нейното място, как ли бих постъпили. Всъщност истината е, че повечето от пътуванията са непланирани. Не знаем със сигурност къде ще попаднем. Понякога нямаме представа и с какви хора ще се срещнем. Това от една страна и рисковано за репортажа, от друга страна предлага една неподправеност на разказа.

 

 

Така срещнахме и Костадин Георгиев Бейчев или както той сам си е измислил прякор – КГБ. Корените му са от Мандрица, но семейният му път е преминал в Стара Загора. Днес се е завърнал и живее сам. Къщата му е измазана в бяла груба мазилка, със сини врати и прозорци.

 

Снимка: Евгений Милов

Горният етаж като на всички къщи тук представлява огромен салон, в който някога е съхнел тютюн и се е развивало бубарство, днес прилича на библиотека. Думът му много прилича на онези малки къщички, разположени близо до вълните на Бяло море. Изненадахме се, когато се оказа, че старостта, която е настъпила в живота му трансформира всичко онова, което му се случва в поезия. Той превръща в стихове всичко, което вижда, чува, преживява. Всъщност, въпрек, че селото е много красиво, впечатляващо, винаги срещите с хората ще останат най-запомнящи се.

 

 

В селото има и едно ново семейство от София. Те поддържат къща за гости с малко ресторантче. Това е единственото място, където човек може да отседне в селото. Всички в селото познават Явор Русинов и съпругата му. Реших, че това е подходящо място, за да си кажем довиждане с хората от селото. Затова ги поканих в двора на ресторанта на закуска, преди да тръгнем обратно към София. Пихме заедо кафе и ядохме пържени филийки. Това беше много специална закуска. Не вярвах, че гостите ми ще дойдат, но те дойдоха. Филийките бяха приготвени с айця от кокошките на баба Султана. Старите хора на село никога не те оставят да си тръгнеш с празни ръце, затова и аз се бях сдобила с 10 пресни айца. Най-вкусните пържени филийки, които съм яла в чудесна компания.

Коментари

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *