Прашни пътища

Мечтите на хората от село Велиново – трънското Позитано

Село Велиново беше първата спирка на рубриката “Изгубени във времето”. Тогава не знаехме какво ни очаква – дали ще ни приемат хората, дали ще бъде достатъчно любопитно за зрителите, дали наистина има смисъл. Отговорите започнаха един по един сами да ни достигат. В по-малко населените места в България хората отварят сърцата си за непознати без страх, особено за млади. Още от първите срещи почувствах, че сякаш те са ни чакали, жадували са тези срещи и са изпитвали същото любопитство, което и ние изпитвахме. Може би е така, защото всеки нов посетител на селото разсейва дълбоката сянка на самотата, надвиснала над къщите на тези хора.

Избрах село Велиново, защото ме впечатлиха красивите стари къщи. Всяка една от тях с много етажи, с големи дървени веранди, украси по прозорците и стените. Въпреки, че мазилките на повечето са раздрани от времето, се вижда как някога те са били жълти, червени, сини и зелени. Напомняха ми за италианските улички в Позитано или Чинкуе Тере. Същата романтика. Разликата, разбира се е огромна, защото там все още има живот, докато нашенските са напълно опустели. Стана ми тъжно. Искаше ми се да ги видя отново в тези свежи цветове, с пълни градини и подаващи се любопитни погледи от прозорците. Още не съм убедена, че това е възможно да се случи…

 

 

В село Велиново наш гид беше кметът – Никола Динев. За първи път се срещах с толкова отзивчив кмет. Този човек наистина милее за селцето. Кметството се намира в стара постройка с една стая. Вътре беше много студено. Но той я беше превърнал в музей. Събирал с години интересни предмети и полезна информация за бъдещите посетители на селото. Посрещна ни с песен. Някога бил учител му музика. Лицето му така грейна, когато го помолихме да засвири нещо, да ни запее. По-късно разбрах, че той е и таксито, и линейката и доставчика на храна и лекарства за всяка една баба от селото. Работата не го изморява, напротив – някак по-жив се чувства.

 

Срещата ни с двете баби Лена и Гергана също беше особена. Те са съседки, но почти не си говорят. Две контрастни съдби. Гергана има семейство и внуци, които често я посещават. Лена никога не е имала собствено семейство – нито мъж, нито деца. В едната къща лъхаше на уют и топлина, а в другата на отчаяние и безвремие. Няма да забравя лицата им, погледите им, думите им. Посрещнаха ни и ни изпратиха с любов и с нова вяра за бъдещето. Понякога се страхувам точно затова, защото това са истински хора, с истински чувства. Репортажът може би няма да промени живота им, може би няма да им помогне. Страхувам се да не останат излъгани в мечтание за по-хубави дни, които може би няма да дойдат. После си давам сметка, че смисъла на рубриката е да покаже колко привлекателни са тези селца, да потопи хората в магията им. Все на някой ще му хареса, ще се замисли, ще отиде. Дори 1 човек да върнем там си струва.

One Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *