Прашни пътища

Село Змиево: стари прозорци – нови приятели.

Село Змиево – името на това село ми звучеше като от приказка. Въпреки, че беше все още зима, докато пътувахме си представях как изглежда селото през топлите месеци. Рисувах в съзнанието си картини, в които имаше тесни улички, високи каменни къщи, а във всеки двор – ябълково дръвче. Не само тези мисли правеха пътуването приятно, но и традиционното караоке, което си организираме в служебния автомобил. 🙂

За селото разбрах от публикация във “Фейсбук”. Костадин Мурджев от село Габрица, за който съм разказвала в друг репортаж беше отбелязан на снимка, от която се вижда как група доброволци ремонтират нещо по къщата на една баба. Костадин ме насочи към Мариана Баракчиева и нейн приятел – Кийт Халстед, от които тръгва инициативата. Така се отправихме към село Змиево.

Кийт Халстед

Кийт е учител от Великобритания. От няколко години живее в България. В момента е избрал смолянското село Смилян, съседно на Змиево. Кийт е много тих, смирен, а когато заговори – много умело борави с думите.

Мариана Баракчиева

Мариана е от Смолян, но корените на семейството й са от Смилян. Много слънчево, енергично и предприемчиво момиче. Винаги съм се възхищавала на дейните, усмихнати хора. Дълги години живее с майка си в Швейцария. Има добро образование и високо заплатена работа там. Запознава се с швейцарец и тъй като и двамата обичат природата и изкуството, решават да живеят в България и да стартират бизнес. Мариана прави от специални естествени материи, а приятелят й изработва от дърво и други естествени материалии предмети за декорация на дома. Избират село Смилян. Там се запознават с Кийт. 

Историята

Тримата често ходят на разходки в околността. Така един ден минават покрай къщата на баба Закие в Змиево. Виел се силен вятър. Кийт направил няколко снимки на къщата и показал на приятелите си във Великобритания как изглежда района. Когато те видяли къщата на баба Закие се изненадали как е възможно възрастната жена да живее в къща без прозорци. Всъщност на втория етаж, къщата наистина няма стъкла, а на първия, където баба Закие използва една мъничка стая – прозорците са стари и в много лошо състояние. Тогава приятелите на Кийт предложили да изпратят средства, с които той да организира ремонт на прозорците. Той споделил инициативата на Мариана. От приятел на приятел, бързо се събира група от млади хора, които да отидат и да укрепят дома на жената. Бях вдъхновена и едновременно с това смутена. шепа непознати от края на света са се трогнали за къщата на възраста жена в селце от малка България. Няколко седмици по-късно, когато посетихме селото, те вече бяха създали и група във “Фейсбук”, както и дарителска сметка, чрез която да съберат пари, за да сменят прозорците, а след това и да продължат да помагат на други възрастни хора в района.

За да стигнем до къщата на баба Закие трябваше да пренесем цялата техника през 200 метра дълбок сняг. Не бяхме добре подготвени за това. Не знаехме, че къщата й ще е на най-високото място в селото. Снимахме цял навън. Беше много студено и прехвърчаше снях, но гледката беше чудесна и успяхме да направим хубави кадри. Освен това след всяко интервю (първо с Кийт, а след това и с Мариана) влизахме на топло при баба Закие. Още като ни видя, не се поколеба да ни покани вътре. 

Целият й свят е побран в една малка стая. Там имаше само две легла, една печка, една маса и няколко саксии с цветя на стария прозорец. Беше събрала един чувал с орехи. Приготви ни чай. Мариана и Кийт също бяха с нас. Кийт топлеше краката си в плетена шапка, а Мариана взимаше мерки от прозорците. Бяха донесли на баба Закие мекички и мандарини. Разказаха ни, че много често вече я посещават, за да си поговорят с нея. Не бях изненадана. Баба Закие е много мъдра и има весел нрав. Не обича да разказва за миналото си, защото спомените от тежкия й живот я измъчват. Разговаряхме дълго – за живота, за уроците, за сбъднините. На няколко пъти се смях, но и на няколко пъти в гърлото ми засядаха бучици.

Най-вълнуващият момент за мен беше в края на деня. Беше вече тъмно. Пренесохме отново техниката през снега до колата и потеглихме. Само след няколко метра, гледайки през стъклото на колата към къщата на баба Закие исках да спрем и да се върнем. 

Мрак. Луна. Черните сенки от планините, надвиснали над къщата й. Високо, в далечината  – едно светещо прозорче. Само едно. Нейното. Единствена – къщата на баба Закие озаряваше със светликна цялото спящо село. Сам самичка, на върха.Тогава колегата Евгени Милов (фотограф) се сети, че тази картина, която описвам му е много позната. Сравни я с пасаж от “Земя и хората” на Антоан дьо Сент-Екзюпери.  Ще споделя част от този велик текст тук, от който използвах и за начало на нашия разказ. Ето, че се получи така, че края на пътуването ни стана начало на разказа ни за него. 🙂

“Пред очите ми е винаги видението на моята първа нощ на полет над Аржентина, тъмна нощ, в която блещукаха, уединени като звезди, редките светлинки, пръснати в равнината.
Всяка от тях — сред тоя океан от тъмнини — сочеше чудото на едно човешко съзнание. В онова жилище четяха, размисляха, доверяваха си интимни неща един другиму. Там, в другото, се опитваха може би да изследват пространството, изтощаваха се в пресмятания за мъглявините на Андромеда. Оттатък се любеха. Далеч един от друг светеха в полето тия огньове, които искаха някой да ги поддържа.
Всички, дори най-скромните — поетът, учителят, дърводелецът. Но сред тия живи звезди колко много затворени прозорци, колко угаснали звезди, колко заспали хора!…
Трябва да опитаме да се съберем отново. Трябва да се помъчим да се свържем с някои от тия огньове, които пламтят далеч един от друг в полето.”

“Земя на хората”
Антоан дьо Сент-Екзюпери

Репортажът направихме с оператора Константин Димитров и фотографа Евгений Милов. Всички снимки довабени към този разказ са направени от Евгений. Всички снимки може да видите в специалната галерия, която създадохме на сайта ladyzone.bg, а репортажът е качен на btvnovinite.bg.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *