Настроения

Мълча/НИЕ

Ден 1-ви /вторник/

Нещо беше заседнало в гърлото ми. Тежеше и правеше дишането ми трудно. Уж не ми се говореше, а в главата ми такъв силен шум – караница. Да се изгубваш и да намираш себе си в един и същ човек – затова се караха мислите ми – как е възможно? 

Стаята, в която лежах ми изглеждаше едновременно тясна и празна – нито да избягаш, нито да се скриеш. Но не е ли ти да ги овладеееш мислите, те теб ще оковат.

Разбутвах напред-назад спомените – кога се случи? Тази среща не можех да я премеря с времето. Помня първо един дъжд, едно ходене – сякаш това, но не беше. Един прашен път, една кола – и това не беше. 

После помня едно целуване. То е това нещо, заседнало в гърлото ми. Вкуса още го чувствам – парещ, невъзможен. Едно потапяне и потъваш. 

Това потъване толкова го бях чакала…

Ден 2-ри /сряда/

Да погледнеш себе си. Тази любов това ми даваше. Пускаше ме в един огледален лабиринт, с едни криви огледала  – ту се зарадваш, ту плачеш, защото не можеш да познаеш себе си. Коя си ти? Това ме питаше. А после огледалата се пръскаха и ние се губехме един друг. Защото тя тази любов това искала – смелост да бъдеш себе си.

Ден 3-ти /четвъртък/

Липсване… Липсване… Липсване…

Ден 4-ти /петък:

Колебание. Дали разбирах другия? Дали го познавах? Ами, ако в лутането на това да разбереш самия себе си, си спрял да виждаш другия? 

Чувствах се като газеща в тресавище. Всяка следваща мисъл ме завличаше все по-дълбоко в коварните пясъци на съмнението. До този момент бягах от това място, защото знаех, че позволя ли си да го приближа ще ме погълне. Вече беше късно – потъвах в това блато все повече задавайки си въпросите – лъгана ли съм от този, в който така вярвах, въпреки, че виждах ясно колко здраво беше завързан за черните си демони, с които сам едва се справяше.

После си мислех – дали ме е обичал, дали не… дали ме е опознал такава, каквато съм, дали не… дали съм лъгана, дали не… нямаше особено значение, защото мястото на любовта не е на везната между вземането и даването… 

Ден 5-ти /събота/

Осъзнах, че това обичане не беше като другите. Не бях обичала до сега по този начин – осъзнато. Да знаеш, да приемеш и да обикнеш чак след това и въпреки. Това беше колкото лесно, толкова и трудно обичане. Едвам се разделях с прегръдките… исках пак да ги усетя. Докато ме обгръщаха ръцете му усещах спокойствие, топлина, добрина, обичане. Затварях очите си и не ми беше нужно повече. Когато си мисля за прегръщащите ръце, онова треперене в гърдите се появява – то е колкото хубаво, толкова и болезнено. 

Ден 6-ти /неделя/

Сякаш съм застанала пред дувар. Скачах, за да надникна какво има зад него – аха, да успея, но все нещо ме свличаше. За какво мечтаеше той? От какво имаше нужда? Какво караше сърцето му да се усмихва? Какво му се искаше? Този дувар така пречеше… Понякога хората не искат да бъдат разгадавани. Това ги прави уязвими и раними. Скачах, скачах, но нищо… седнах пред дувара уморена и замислена. После съм потънала в сън…

Ден 7-ми /понеделник/

Цял ден мисля за едно цветенце. Не много отдавна беше поникнало. Тепърва щеше да показва цветовете си. То растеше в една чужда градинка, но така го бях обикнала…

Ден 8-ти /вторник/

Липсване, липсване, липсване…

Ден 9-ти /сряда/

Не исках да се отказвам от тази любов, защото колкото й да ме свличаше, толкова ме и издигаше. Разочароваше ме, после ме вдъхновяваше. Държеше ме жива. И точно в това дърпане нагоре-надолу беше смисълът – преодолявах едно, пропадах в друго, но всичко това ме променяше. 

Ден 10-ти /четвъртък/

Тази вечер заспивам благодарна, защото обичам. А с любов и обич животът е по-цветен, по-красив, по-пълен. По-смислен. Затова си прощавам.

Ден 11-ти /петък/

Всеки ден пиша…, но днес цял ден не идват думите. Немеят… Толкова е силно липсването. Спирам.

3 Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *